Откриващото събитие през очите на доброволец зад кулисите | Opening Event Through the Eyes of a Backstage Volunteer

12 януари, 2019 г: През погледа на Ивелина - доброволец по време на откриващия уикенд на Европейска столица на културата 

Този ден го свързвам с дядо Атанас. Или както му казваха в селото, дядо Танас. Дядо ослепя и оглуша без време докато работеше на Летище Варна, докторите не разбраха какво му е. Нито Ванга. Дядо го водих на бръснар всяка седмица, помня че бе предимно в ден вторник. Хващах го под ръка и го водех. Той не виждаше нищо. Бях тинейджър и помня как всички ме гледаха тогава. Аз водех дядо. Беше ме малко срам, но знаех, че трябва да го направя за него. Това беше най-малкото, което можех да направя. Той беше великан в очите ми. Едър, добре сложен добруджанец, свикнал на тежка работа. Той ме учеше да пия прясно издоено козе мляко, учеше ме как да доя. Казваше, че това е най-хубавата закуска за него – попара с козе мляко. Вярвах му.

Атанасовден казват, е ден в който зимата си отива. Бесовете у хората правят отчаяни последни опити да излязат навън. Както казва един приятел, човеците, човеците да пазим, че останаха малко човеци всред хората.

Идвам от морето, от Варна. Преместих се в Пловдив на Джулая морнинг на 2016-та. По любов. Веднага се почувствах добре в този град, не знам дали е от тепетата, които намаляват за сметка на моловете. Все още се чувствам добре.

Мечтаех да съм част от ЕСК още преди да се преместя. В един момент някакси се случи, по точния начин. А дори не бях възнамерявала методично по този въпрос. На 11 януари 2019 се озовах на 5-то ниво на кулата за откриването, като асистент на Теодосий Спасов. Изкачвах стъпало по стъпало и не знаех как ще слизам надолу, знаейки много добре, че имам гигантски проблем и страх от слизане, но не и от изкачване и от височини. Реших, че ще се справя. Справих се.

Теодосий е прекрасен. Наистина бе великан, както ми бяха говорили за него. Рядко се срещат такива човеци. Щур късмет.

Остатъка от деня прекарах навън на варненски вятър, рамо до рамо със Соня – част от екипа на phase7, като нейн асистент. Бяхме отговорни за бекстейджа на стълба 3 отзад, откъдето трябваше да  на сцената ¼ от кукери, атлети от Спортното и 200 граждани. Някъде около 300 човека. Соня също беше новобранец като мен, тъй като всъщност отговаряше за разработване на концепция и презентации генерално. Сега тя се бе съгласила да излезе на терен и също беше много притеснена, предвид мащаба на събитието. Обясни ми много точно програмата по секунди и частта, за която ние ще отговаряме. Слушах внимателно и й казах, че разбирам от време, и че може да ми се довери. Направихме 2 големи репетиции, след това оперативката в контейнера на целия екип продължи до 21:30. Свен, арт-директора, нито веднъж не повиши тон, нито изпадна в нервна криза, въпреки че половината му екип бяхме ние. Те ни приеха като част от тях и се държаха с нас по този начин. Нямаше грам усещане за маловажност, нито един съмнително-изпитателен поглед изпод немски вежди. А те цепят секундата, знаете. Успокоих се още в петък. Знаех, че нещата са в добри ръце и всичко ще мине добре. Не се отпуснах обаче, защото 12 януари се очакваше да бъде тежко на тези минусови температури.

На 12 януари ни събраха в 13:00 и започнахме репетиции и оптимизиране на пространството за разпределените ни участници. То беше малко, а блъсканицата – много вероятна, затова се заехме да ги подреждаме. Момчетата от Спортното, заедно с техният ръководител Здравко бяха железни, нито за миг не се оплакаха от студа, бяха невероятно дисциплинирани и изпълняваха всяка наша молба, а те се различаваха доста в рамките на половин час, докато нагодим положението! Те бяха непрестанно усмихнати и лъчезарни. Невероятни. Кукерите поддържаха топлото с ритмичните си чанове. Гражданите играеха хора отзад, за да се стоплят. Всички се смеехме, танцувахме и бяхме едно. Такова стълпотворение от усмихнати хора. Не беше за вярване, че съм в България. Тогава се случи тази магия, която всъщност свързва човеците и се разпознаваме по нея. Всички там бяхме напълно доброволно и безвъзмездно. Не ни свързваха евтини шалчета и одеалца, нито заплата в края на работното време. Ние бяхме общност без да знаем имената си, нито социалния си статус. Те нямаха значение. Имаше значение само кой от какво има нужда, кога и къде, за да му се помогне. Нямаше значение, че това е събитие на Общината, нямаше значение речта на кмета, случваше се нещо по-голямо. Извънинституционално и алогично, защото идваше от сърцето. След събитието дори получих коментар на участието ми, че ме съжаляват, и че не знаели за какво си го причинявам. Причиних си две 8-9 часови смени на кучешки студ, за да видя изгрева на човешкото въпреки всичко. Той трудно може да се види в наши дни. Но е толкова красив! От теб се иска само да го потърсиш и да му дадеш шанс. Като клечката кибрит – има потенциал, но трябва да я драснеш, за да я запалиш. И да лумне огън.

Докато пиша този пост, гледам „Нощни птици” по БНТ 1. Имам телевизор, който изкарвам от куфара, в който го държа, за разкош, като ме прихванат совите. Казаха нещо много хубаво: „В момента, в който хвърлите вината върху нещо, вие убивате собствената си решимост за промяна.”

След събитието Свен ни се поклони буквално – на всички доброволци. Соня ме прегръщаше горещо след като всички наши артисти излязоха на секундата по план. Сподели си чая и цигарата с мен, след като ръцете ми бяха прекалено вкочанени, за да си свивам.

И за финал, думите с които Свен ни благодари. Песен от мюзикъла „Дон Кихот” от 1965 г. "The Impossible Dream (The Quest)". Малко преди това бях гледала „Човекът, който уби Дон Кихот” и този акцент бе особено символичен.

To dream the impossible dream

To fight the unbeatable foe

To bear with unbearable sorrow

To run where the brave dare not go.

To right the unrightable wrong

To love pure and chaste from afar

To try when your arms are too weary

To reach the unreachable star.

This is my quest

To follow that star

No matter how hopeless

No matter how far.

To fight for the right

Without question or pause

To be willing to march

Into hell for a heavenly cause.

And I know if I'll only be true

To this glorious quest

That my heart will lie peaceful and calm

when I'm laid to my rest.

And the world will be better for this

that one man scorned and covered with scars

still strove with his last ounce of courage

To fight the unbeatable foe

To reach the unreachable star...

Никога не се отказвайте от своята лудост да гоните вятърни мелници. По пътя със сигурност ще срещнете великани.

Този ден го свързвам с дядо Атанас. Или както му казваха в селото, дядо Танас. Той беше великан в очите ми.
19.01.2019 г. 
Атанасовден