Моето първо доброволстване в Пловдив 2019
Автор: Йоанна Кръстителска - 18 г.
гр. Враца
Първото
ми доброволстване към фондация "Пловдив 2019" беше изпълнено с много притеснение и
много колебания. Бях единственият доброволец в екипа на Hills of Rock 2017, който не беше от
Пловдив, така че не познавах никого. А чувството да стоиш сам, докато хората
говорят, беше наистина неловко. Исках и да докажа, че съм способна да върша
работата, за която бях назначена, което допринасяше още повече към напрежението.
Но не хапчетата Валидол в чантата ми (да, нещата бяха толкова стресиращи), а
топлината беше онова, което ме успокои. Не фактът, че беше 45 градуса, разбира
се, а топлината, идваща от хората.
Пловдив
не е само тепетата и античните постройки. Пловдив е хората. За втора поредна
година идвам да доброволствам за Hills, и все още не съм разгледала града, защото бях заета да
помагам на Гребната база за подготовката на фестивала. Но успях да опозная
някои от хората, с които работих, и ми направи впечатление колко топло е
отношението ми. Идвайки от най-студения край на България, съм свикнала хората
да са неотзивчиви, груби и намръщени, а екипът на фондация Пловдив2019 беше
точно обратното.
Бях
изумена от непреклонната позитивност на част от ‘колегите’ ми тази година.
Работата ни изцеждаше като лимони, натоварваше ни и понякога ни идваше в
повече, но никой не се оплака. Бях част от екип, който не се познаваше и не се
беше срещал преди, но работихме, сякаш сме били заедно от години. Нито един от
нас не кръшкаше от задълженията си и си помагахме взаимно – нещо, което,
признавам, никога не бях виждала преди. Отдавам го на цялостния начин на
мислене на пловдивчаните и затова съм щастлива, че ми бе гласувано доверие да
бъда ‘чужденецът’ в групата им – имах нужда от малко топли слънчеви лъчи в
разума си. И хванах тен не само на кожата си, но и вътрешно J
През
2017 година бях отишла повече заради самия фестивал – любимата ми група по
настоящем и групите, с които израстнах, свиреха на него. Но през 2018та година
отидох заради екипа – това са хората, от които съм получила най-коректното
отношение. Затова не ми беше проблем да работя по 12 часа на ден и да спя по 4.
На сутринта отново се събуждах и отивах да работя, а една обедна почивка ми
действаше като 5 чаши кафе. Чистихме обезобразени палатки на групи на мелодията
на “I want to break free”,
сърфирахме на колички за товар и се забавлявахме въпреки жегите, умората и
стреса. А валидолът в чантата ми остана неизползван.
Много
често обичам да казвам, че моят град е българската версия на английския Лондон
– вечно дъждовен, намръщен и потискащ. Ако следвам тази логика, Пловдив би бил
Лос Анджелис – с ‘огнените си хълмове’, възпяти в ‘City of Angels’ на 30 Seconds to Mars, красивите улички и
хората, които са ‘мечтатели
точно като теб’, като в песента пък на Panic! at the Disco. Неугасващите пламъци в очите на всеки
доброволец и на координатори ме стоплят вече втора поредна година и моето
обещание към себе си и тях е че да доброволствам към тяхната организация е
най-малкото, което мога да направя. И затова се надявам да се видим отново
другото лято и да създадем още запомнящи се изживявания!
Comments
Post a Comment